На три!

"Ас има ден-ден!"
Най-честата реплика вчера :)
Алекс навърши три. Беше красив, в много мъжка риза!
Порасна мъничкото ни момче. И все пак като че ли най-голяма сметка за това аз лично си дадох именно вчера, когато на рождения му ден пристигнаха деца, които за последно видях на предния му рожден ден. Вики, която миналата година беше съвсем мъничко бебче, което дори не можеше да седи. Васко, чиято пък коса е станала толкова дълга и къдрава. И говори много. Или пък Ния, която става все по-сладка.
Толкова е пораснал и Алекс явно. С цяла една година. Вчерашният ден сякаш ми показа колко бързо минава времето.
Той вече е далеч по-самостоятелен, макар че все още предпочита възрастните като че ли :) Играе повече с децата. Смее се повече. Говори повече и от веднъж съумява да духне трите свещички върху тортата Мечо Пух. Миналата година не беше така.
Няма чак такава нужда от мама, тати. От мен също. Вече не го е страх да седне самичък пред тортата, заобиколен от многото деца, поканени на рождения му ден. Миналата година не беше така.
Което мъничко натъжава... Ще има все по-малка нужда от нас може би :(
Но е и хубаво. Той просто пораства. Става голям независим човек!
Което пък единствено може да ме прави щастлива.
Липсва ми прегръдката му и ръчичката, която плахо стиска моята. Но пък ме усмихва мисълта, че сам върви напред. Свиква с хората все повече. С отношенията между него и тях.
Не че не го осъзнавам всеки ден, но като че ли точно на рождените му дни ме шляпва по челото като мокър парцал.
Голямо момче е вече. Разсъждава по невероятен начин и ме кара да се гордея с него много често.
Странно е как въпреки огромната ми обич към него го обичам все повече и повече.
Ами то как да не го обича човек като усмихва с всяка своя дума, постъпка или мисъл :)
Като всяко малко дете Алекс е най-голямото чудо, което може да се случи на нас възрастните :)
Вчера му казах просто честит рожден ден, но му пожелавам от все сърце да е щастлив! Умен, усмихнат, весел и палав. И всяка година да ни впечатлява толкова колкото вчера. Та и повече.

Рисунки или нещо повече :)

Вчера ходих за първи път заедно с Емка в детската градина на Алекс.
Огромен двор с шарени люлки и пързалки, и разни други въртящо-местещи-забавляващи неща. После дълга пътека водеща до входната врата на градината, през която всеки ден влизат и излизат мами и татковци с хиляди малчугани, взимат ги, водят ги, абе огромно текучество. Алекс също всяка сутрин минава по същата тази пътека и стига до входната врата и гордо гордо си влиза вътре, сякаш притежава цялата сграда :) Води го Емка. Или води го Ачето. После взима го Емка. Или взима го Ачето. Както си му е редът. Мама или тати. Или двамата.
Ама вчера участвах и аз. Щастлива! Щастлива! (да отбележа)
Та влязохме с Емка вътре. Тя ме представи на "жата" (=госпожата) на Алекс, която пък точно в тоя съдбоносен момент нареждаше някакви неща в някаква папка, която с някакви цветни пинчета забождаше на корковата дъска. Оказа се, че това не са просто някакви си му неща, а съвършено важни неща, създадени от мъниците в детската градина. С помощта на "жата" разбира се.
Всяко нещо си беше надписано, така че мама Емка с лекота можа да намери името на Алекс и да видим и двете какво е сътворил. Навсякъде пишеше или Алекс П., или Алекс Попов, или просто Попов. Защото се оказа, че в групата на Али има цели трима Алексовци. Единият бил само Алекс, другият пък бил Александър, ама му викали Сашко, та на нашия Алекс се наложило да му лепнат и фамилията отзад. Ама аз пък примерно веднага си помислих, "Ми като изглежда най-буден и най-вероятно да запомни пръв и фамилията си, естествено, че към него ще се обръщат с две имена!"
Нашето гардже най-хубаво следва да кажат някои... Ми сега което си е истина, истина си е, пък бих казала аз.
И така де, изровихме всичко, на което пишеше Алекс П или Алекс Попов, или просто Попов и се получи следното:

Първото, както виждате всички, си е едно огромно листо! Което Алекс е оцветил без да излезе от нито един контур. Ама съвсем както си му е редът! (с помощта на жата, добре.)

А второто всички си мислите е гнездо, нали?

Ами аз да ви кажа пък, че Алекс ни издаде (на Емка и на мен), че това е КУЧЕ! Нито повече, нито по-малко. Куче, заяви той като го питахме какво е. И точка. Мен ако питате само лапите му липсват. Иначе си е баш куче.

А това са пак оцветени от Алекс плодове. Само да кажа, че от всичкото друго, което видяхме, тези бяха най-прилежно оцветени. И забележете само как професионално е подписана тази не просто рисунка, а нещо много повече :)

И така това май са първите рисунки на Алекс откакто е в детската градина. Или поне първите, сложени в папка и закачени на корковата дъска отвън, така че всички да ги видят, а мама да си ги вземе вкъщи, а аз пък да ги сложа тук.

Интересно е как някакви си му три плодчета надраскани с три различни цветове моливчета могат да значат толкова много. Аз честно казано много се гордея с Алекс! Каквото и да си говорим, той просто започва да се учи да прави нещата, които на нас сега ни се струват като детска игра. Да, ама за него това коства доста усилия сигурно. И мисъл. И старание. А резултатът си е направо отличен.

Гордост моя е той :) Много голяма!

А утре познайте, пак ще се взимаме от детската градина :) По-рано, че да имаме повече време за игри или пакости, че Емка като дойде и вече няма да можем да вършим глупости. А пък аз отдавна не съм го учила на нещо откачено ;) (това последното май трябва да го публикувам след като вече съм го взела от градината, а Емко :) че да те поставим пред свършен факт ;))

Започвам да се очертавам като щуравата леля. Ама се кефя, де :) Пък и Алекс няма нищо против да си има и една такава леля :)

Много се надявам утре от игри и щуротии да не забравя да го снимам, за да ви покажа коооолко мноооого е пораснал!

Само, уви, снимките няма да могат да покажат колко удивително сладко говори, ама който си трябва знае как и колко говори Алекс, така че всичко е наред :)

За детската градина

Вчера беше първият ден на Али в детската градина.
Заедно е с Леа и Джоши. Което е добре. Даже супер :)

Плакал е много. Тази сутрин също.
Въпреки всичко обаче, смятам, че му харесва. И то доста. Снощи съвсем спонтанно реших, че искам да си ги видя, него най-вече (тук Емка ще изревнува на шега, знам :P). И честно казано, Алекс беше най-най-щастливото момченце. И превъзбуден беше. Усмихнат, шумен... то шумът аз го започнах, признавам. Чух, че са у Верчето, а тя живее на първия етаж, и се развиках под прозореца "А-аа-ааа-аааалекс!" И той ме чу и защо да не върне жеста с "Теди-ии-иии-ииии!" Ел се учуди, че толкова добре ми казвал името. Ми аз какво й разправям от сума време?! Хваля се наляво и надясно.

Та, това, което исках да кажа, е че в живота на малкото ми момче започва един нов период, изпълнен с приключения и любопитни мигове и нови думи, нови отговори на по-сложни въпроси, нови приятели, нови лица, нови открития, изобщо - все нови и прекрасни неща.
И като се замисля, че сякаш вчера беше на два месеца и спеше непрекъснато. Сега е толкова голям. И не знам дали е хубаво или лошо, ама времето минава неусетно бързо. Докато се обърна и той вече говори всичко, ходи на детска градина, скоро ще навърши три годинки, става все по-красив.

(и дяволит :))

Миг с ужасно порасналото ми момче

Вчера Емка мина да ме вземе от работа към шест и първоначалната идея беше да минем да вземем Алекс от детския клуб, но вече го бяха взели та остана да се видим на улицата зад блока. Джовани Горини, т.е.

Та стъпваме ние на Джовани Горини, а от другия край на улицата с бодра крачка се задават Али и Верчето (която го беше взела от клуба)... И Али тООООООлкова супер хипер ултра много ни се зарадва! :) И звучеше така щастлив като ни извика. Първо викна Емка, а после и мен!
Пораснал е немислимо много! Явно наистина отдавна не го бях виждала... Има тен. Беше на море. И ризата и панталоните му много си отиваха с тъмния цвят на личицето му :) И изглежда по-разбойнически някак си :) Едни такива хитри очи има. И светкащи!
И ме гушка, гушка, гушка... И аз него.
Обичам го толкова много това мое момче, че направо не мога да ви опиша.
А като се прибрах вкъщи, поне час съм обяснявала какви нови играчки има, какво сме правили, на какво сме играли... :)

А пък няма да започвам да ви обяснявам колко много говори вече Али! По много и от всичко :) И много сладко си избира само последните срички на думите. Самолета е лета, примерно. А Къде е самолетът на негов език звучи "Де лета".
Казва Лека нощ, казва Наздраве, а като му обясниш, че в хладилника няма повече сок, той недоверчиво го отваря (вече може сам, без никакви проблеми), вижда, че всъщност има сок и ти казва, "Как нама. Има. Ето го." Просто е уникален! И е такова щастие. На мен ми осмисли деня вчера. Както и всеки път, когато съм с него, де.

Наистина е пораснал. Плаче по-малко. Разбира повече. Умен е. И възпитан. Изобщо, заплашва да стане удивителен :)
От другата седмица е на градина. Тази само свиква с други деца и по-различната обстановка в детския клуб. В градината ще е малко по-различно и от клуба, но според мен Емка правилно реши да го подготви. А той пък свиква адски бързо, според мен. Плаче сутрин, но това е повече от нормално. А вчера като си го видях, си беше щастлив и усмихнат :) И се смя много! Като го питаш за клуба, ти разказва със свои думи ;) Но не се разстройва, което е много добре.

Много ни командва :) Мен успява. Емка и Ачето не му се дават толкова, ама както аз обичам да дразня Емка, все трябва да има някой, който да го глези ;) Я с бонбони (представям си физиономията и репликата на Емка тук :P), я с разни негови щуротии, на които да се връзва(м), я с мои щуротии, на които да го уча :)
И съм много, ама много щастлива, че точно аз мога да съм човекът, който да го глези :) И да му поеме зъболекаря след като навърши 5 :P (тук Емка знае за какво говоря)

И така, времето мина ужасно бързо. Али тръгва на градина. Говори. Пишка сам. Няма нужда от памперс вече. Чисти вкъщи. И винаги знае как само с една усмивка да превърне не-то в да :)

(дано по-често ми се случват такива мигове с него)

"Удивително!"

Наистина е удивителен!
Днес тази снимка ми осмисли деня! Нали е красив? Най-красивото малко човече, което някога съм виждала :)
Само за протокола, Али никога не е спал на спалнята на мама и тати! Както каза Емка, "Само като бебе."
То като бебе не се брои. Общо взето където те сложат, там заспиваш :) И после там се събуждаш.
Държа да отбележа, че Алекс е адски самостоятелен. Спи в собствена стая, собствено легло, има си собствено одеалце (без което не може общо взето). И никога не е е намирал леглото на Емка и Ачето за особено привлекателно за сън. По-скоро за игра, за място, от което да гледа Телетъбис, за място, което да разхвърля, но не и за място, където да спи.
А на снимката по-горе спи така, сякаш винаги е спял на това легло. Е, не съвсем де :) Малко не е улучил границите на леглото. Това е най-сладко всъщност! Как му висят крачетата :) Милият! Чудя се как изобщо му е удобно...

Не знам, то като се замисля, снимката говори тооооолкова много сама за себе си, че няма нужда аз да пиша каквото и да било.

Само ми се искаше да мога да му кажа и днес колко го обичам. Или знам ли, абе снимката просто ми припомни колко много го обичам. Най-много!

Съвършено невероятно удивителен е, наистина! :) Моето Буболече.

За един минал рожден ден. На едно пораснало момче.

Той беше преди близо 3 месеца.
Рожденият ден на Али.
Стана на 2. На цели 2. Да не повярва човек, че е то-о-олкова голям!
Наистина минава бързо времето. Докато се надяваш той да проходи, за да го гледаш как тича пред теб, в един момент не можеш да го спреш. Расте без да те пита. И без да те чака да се осъзнаеш.
Миналата година като че ли не осъзнаваше какво му се случва. Да, имаше подаръци. Да, всички му се радваха. Да, и торта яде. Ама той и без друго толкова често получава подаръци. Още по-често му се радват. Торта или по-скоро всякакви подобни яде редовно. Някак си напълно обикновено, неразличаващо се събитие беше миналогодишният му рожден ден. Поне за него. (Не и за нас. Все пак беше първият. Ама за него си е било просто ден.)
Не и сега.
Този път Алекс отваряше вратата на всеки с пълното съзнание, че е рожденик. Че на този ден е най-специалният. Че всички са дошли, за да му кажат "Честит рожден ден!" с огромни цветни, свирещи, писукащи, пеещи, строящи се, разглобяващи се всякакви подаръци.

Празнувахме го в Приказка без край. То как да не празнуваш рождения ден на Алекс в Приказка без край при положение, че всеки миг прекаран с него си е една такава приказка :-) Доста подходящ клуб, бих казала.
Алекс беше невероятно красив. Приличаше на малък мъж. Със супер мъжка риза от грени и грандпа. Посрещаше всички с писъци. И целият усмивка. Беше превъзбуден. Беше весел. Беше щъкащ напред назад. Беше си щастлив. И важен. Все пак стана на 2!Деца имаше много. Родители също. Ама аз при родителите не се задържах особено дълго. С Али и останалите прекарахме по-голямата част от времето при играчките. И при онези супер готини адски много всецветни топки. Дето обикновено се пързаляш по пързалка и падаш в тях. И се губиш. Алекс се страхуваше от тях. Аз знам защо. Защото като стъпиш върху някоя и се чувстваш супер нестабилен. А той не обича нещо да му е неестествено. И несигурно. И нестабилно. Та влязохме сред тези топки двамата. Хванати за ръка. За по-сигурно. Така не са толкова страшни :-)
На Леа, между другото, никак не й пукаше, че се чувства нестабилна. На нея й дай нестабилност и необикновеност. И палавост :-) Тя нямаше нужда от ръка, която да й дава сигурност. Ама така пък и двете ми ръце бяха за Алекс. Което напълно ме удовлетворяваше, де. Алекс също.

Доста играхме!
И ядохме. Торта с пингвини. Вкусни пингвини. Ама като им изядеш главата и ти става прекалено сладко. Алекс даже остави част от главата. Много си беше. Виж, по-големите малчугани само това и чакаха - Теон и Робин, и Марти хапнаха всичките пингвинчета :-) Унищожиха ги до крилце. И човка.

Али получи огромни подаръци. И много. Все мъжки. Вече. Как бързо се променят и подаръците за него. От пеещи и шумолящи към сложни строители и Лего, и ферми, и писти, и дъски за рисуване. Все цветни. Ама за голямо момче. Умно. Адски умно.
Той наистина е съвършено умен. Знае всичко. Поглъща целия свят около себе си. И в най-неочаквания момент ти показва колко много е научил. И колко крачки напред е направил. Съвсем сам. И съвсем незабележимо. И изведнъж. Бързо пораства.
Всеки ден.

Та така, мъничкото ми буболече стана на 2 годинки. Преди цели три месеца. А аз чак сега пиша за това. Ама слава Богу, запечатвам всеки миг с Али в съзнанието си, и след още три месеца да бях седнала, пак щях да разкажа за сериозно порасналия рожден ден на най-красивото малко момче на света.

Вкъщи.

Днес Алекс беше вкъщи за мъничко. За няколко часа.
На мен ми е малко гузно, че от толкова време не съм писала тук. Все още не съм разказала как мина 2-ият рожден ден на Буболечката. След това пък се гледахме самички няколко дни. И за това не съм.
Та, тъй като ми е гузно, сега ще разкажа за днешната усмивка, която ми подари Алекс, с помощта на снимки :-)