I love you best!

Прекарах голяма част от деня с Алекс! :-)
Толкова ми е пораснал. Косата му е станала по-дълга и е смешен :-) По най-красивия начин, разбира се. Изправя се. А имаше невероятни къдрици. Слава богу, остава си руса. Много е готин.
Татко му го преобръщаше във въздуха хиляди пъти и всеки път щом го свалеше на земята, косата му стоеше като огромна пухена шапка :-) И му беше тоооолкова забавно. Висеше си във въздуха, смеещ се и издаващ едни странни звуци, точно като гумена играчка за баня. С Емка и Ачето ни заболя от смях.
Понякога ме е яд, че всичко случило се през деня/дните, прекаран(и) с Алекс, затварям в някакви си думи. Губи се чарът. Губят се щастливите минути. Губи се смехът на Алекс, моят смях.
Едно е да напишеш как Алекс е дошъл тихичко до теб, нежно е промушил ръчичката си в твоята и с неочаквана сила те е затеглил към детската си стая да ти покаже новата си невероятно красива и весела зелена жаба, висяща от лампата му. А съвсем друго е да усетиш всичко това - малката му ръчичка и после силата му, и после усмивката му, и после прегръдката му, и после смеха му, и после всички онези неразбираеми негови думи, които бълва една през друга. Наистина едното няма нищо общо с другото. В думите се губи онова специалното усещане, което го има само, когато Алекс е до мен.
Така че и да четете сега за деня ми с Буболечката, определено няма да е същото.

Закусвахме заедно. От най-любимите гевреци. В '100 грама сладки'. С Емка, Ачето, Рахел, Ицо и Джоши. Алекс е започнал да яде много. Ако не го спреш, и той няма да спре. Хапва си по мъничко, обаче без да спира. Изяде си геврека, мина на кроасана на Ицо, после се прехвърли на моя геврек. А накрая едвам разделиха последното парченце с Джоши. Ама Алекс благородно му го отстъпи в крайна сметка.
Тези закуски в '100 грама' ги обожавам просто! Жалко че са толкова малко. Веднъж на вечност.

След '100 грама' се разделихме. Емка замина към НС, а аз, Ачето и Алекс - към Скай Сити. За да си купя разни неща. Алекс мери с мен в пробната. Съвсем съвестно си съблече якето. И апреските тръгна да си отлепя. Ами така де, човек какво прави в пробна? Съблича своите дрехи, за да пробва новите, които си е взел. Хубаво, ама не Алекс беше взел да мери нови дрехи, а аз. Което както вече стана ясно, не го спря да прави точно това, което правех и аз. Ако бяхме в детски магазин, щях да му взема нещо. Ей така просто. За да може и той като възрастните да мери в пробната, после да излезе да се покаже и накрая да се радва на новата си придобивка.
Невероятна картинка е - мъник в огромен магазин, съвсем като голям дърпа завесата на пробната и най-демонстративно оставя закачалката от току-що мерената дреха :-)

Толкова голяма любов ми е!

Време за пробни коледни сладки!
След Ская се прибрахме вкъщи, а Емка вече почти беше приготвила тестото за пробните коледни сладки. И се започна едно ядене на сурово тесто. Крадешком. Как може да му се ослажда подобно нещо?! Все едно ядеше шоколад! Стъпил на стола, с ръце на кръста и само от време на време се навежда да си гризне малко от тестото :-)
Направихме най-различни формички. Ачето измайстори сладка-кола за Алекс. Която, разбира се, беше унищожена веднага щом излезе от фурната... Съдба.

И после следобедния сън ... уж. Май вече много трудно му се затварят очите следобед. Пълен е с енергия. С емоции. И чете! Едни готини книжки със смешни въпроси из тях. За думите. За животните. За разни предмети. Много са забавни. И цветни. И принципно идеята е Алекс да се приспива, 'четейки'. Да ама не. Той се разсънва още повече. И няма заспиване. Към 15.00 просто сме принудени да отидем и да го вдигнем от леглото.

И за какво е време като се стане от сън? Ами за ядене. Пак :-)
Тихичко се промъква до един от столовете. Качва се още по-тихичко. Протяга ръчичка и докато забележиш, вече си е откраднал коледна курабийка :-) После още една. За да има за всяка ръка. И после удобно се настанява до мен на прага към банята. И си хапваме заедно. А Емка по някое време наднича от високо и ни пита, "Какво правите вие там долу?"

И така.
Ден прекаран с малкото човече, което толкова много обичам.
След следобедната закуска, уви, трябваше да тръгвам. А Алекс без да каже думичка, показа на всички, че иска да дойде с мен. Отиде до шкафа с обувки, извади си апреските, събу си пантофките и готов. Ако не отивах към школата, щях да го взема вкъщи. Да спи при мен. Макар че още не сме му пренесли едното легълце у нас. Ама щеше да спи при мен на спалнята. И без това е толкова огромна.
Нищо. Другата седмица ще подарим една неделя на мама и тати и ще се гледаме двамата. От сутринта чак до вечерта. Ще играем. И ще ядем. И ще гледаме Рататуи. И пак ще играем. И малко ще поспим... евентуално. И много ще се смеем.

I love you best, моя малка Буболечка!

...

Алекс ми липсва супер много след като прекарвам по няколко дни с него. Миналата седмица бяхме съквартиранти. Всъщност до оня ден. Много бързо расте вече. Неусетно. Учи всичко, което види и чуе.
Има навици. Готини навици. Всяка вечер, щом се прибирах от работа, вадеше пантофките от шкафа и ми ги подаваше. Не може то така да се ходи по чорапи вкъщи! А той. След като му събуем обувките, намира своите пантофки и се настанява на пода в коридора, опъва крачета и чака да бъде обут. После отива в банята, качва си се на стъпалцето и слага ръчички под чучура, за да ги измием. Вечер пък си мие зъбите. Четката му звъни. Има си звънче някъде вътре и като я мести, тя пее :-) Докато го къпем пък, се опитва да повтаря нашите движения със собствената си гъба. Друг е въпросът, че така замахва назад, за да си изтърка гръбчето, че ни оплисква целите. Грешка е ако влезем да го къпем с много дрехи. Ставаме вир вода. Сега е леко настинал и Емка му капе капки в нослето и в ушите. Вечер. Преди лягане. И няма начин да забрави. Защото след като го изкъпе и му облече пижамката и чувалчето, той сам си взима капките, дава й ги и навежда глава, за да й е лесно. После и настрани се обръща, за да не му се стичат капките от ушите.
Сутрин ни буди с гръм и трясък. Вече успява да си отваря чекмеджетата на леглото докато е в него и разхвърля безумно. Вика високо ако се забавим повечко и не отидем да го вдигнем навреме. Закусва много сладко. Само дето си пълни чинийката с мляко докато в нея има баничка.
Проявява характер. Адски много. И се сърди, когато си науми. На мен сутрин ми се сърдеше. Не знам защо. Имал е нещо предвид сигурно :-)
Качва се сам по стълбите до 4тия етаж. С Емка вървим напред. С цял етаж пред него. В случай, че ни види, просто спира. Отказва да продължава нагоре. Самостоятелен е. Много даже.

И сега много ми лиспва.

Ratatouille и ние

С Алекс гледаме Ratatouille. Всъщност слушаме го като фон. И се борим.
Алекс се закача и после тича до горната част на леглото и се смее до задъхване. А аз го гъделичкам. И той пак се смее.
И е един такъв рошав и шумен. И изморен. Ами ние се борим от поне 20 минути! Той ме закача. Аз го гоня. Той бяга. Аз го хващам. Той се смее. Аз го гъделичкам. И отново. И отвреме навреме се чува някоя и друга реплика от Рататуи.

А като пуснахме филма, ми се спеше толкова много! Сега няма и следа от съня. Само че останах без глас. Няма само Алекс да вика, я :-)
След малко ще вечеряме и после ще се къпем, и после ще си кажем лека нощ!

... вечеряхме. супичка. и гледахме Фокс Лайф...

... изкъпахме се. Али има нов шампоан! Мирише супер сладко! Вече иска и сам да се къпе. Взима си гъбата и я мокри и иска и шампоан да му сложа. Един малък голям човек...

... а сега вече спи. Чувам го. Въздиша си нещо. На равни интервали. Сякаш сънува монотонен сън...

Аз чакам Емка. Да си я видя. Че от неделя не сме се виждали. Когато, между другото, ходихме заедно на закуска. Ние двете с малкия мъж :-) И в "100 грама сладки" се бяха събрали другите малчугани от групата - Робин, Джоши, Леа и Теон.
Веднага щом видя Алекс, Леа остави всичко, което беше хванала в ръчички, затича се към него викаща "Аликс! Аликс!" и го целуна нежно-нежно! :-)
Алекс по принцип се държи на положение. Обаче толкова сладко пък й казва, "Ли-и-иа!"

Много са хубави. Като умалени човеци. Сигурно в сърчицата им бушуват същите емоции като в нашите, само че в умален вид. Не по-малки, просто умалени.

Голяма магия е да гледаш как едно такова умалено човече става голям човек. И емоциите и мислите, и чувствата му заедно с него.

And the Little Prince's back!

Алекс и Ачето заминаха да вечерят оттатък. Емка е на репетиция.
Вчера се прибраха от Щатите. Не мога да им се нарадвам.

Алекс е променен. Не мога да преценя как, обаче. Има си собствен куфар! С Мечо Пух и Тигър. Тъкмо го напълнихме с играчките му от банята. Сега е един такъв тежък. Ама Алекс се справя. Хваща си го за дръжката и важно-важно крачи из спалнята. Толкова е красив!

И не млъква. Говори си нещо. Супер неразбираемо. Ама говори, което е важното. Станал е по-приказлив. Обяснява надълго и нашироко за всяка своя нова придобивка от Щатите. Добре, че ги виждам тези негови придобивки, защото нищо не му разбирам.

...наяде се май. ето го при мен. с отворен куфар. и хвърлящ играчки наляво и надясно...

Гледах много снимки и клипчета с Алекс, грени и деди (това са Ели и Живко). Деди изглежда супер горд с внука си!
Косят заедно трева.
Поливат цветята.
Събират листата.
Ще ми се и снимки да сложа, ама не знам дали са качени вече.

...Алекс е изкъпан и ще спи...

Леле, толкова да ми е липсвал. Чак ми е трудно да го напиша/опиша. Хваща ме за ръка. Иска да ми показва разни неща. Гледаме заедно Телетъбис, все неща, които последните три седмици не сме правили заедно.
А сега пак сме си заедно :-) И си играем. И си говорим. И растем. Станал е по-голям, определено. Още малко и ще е на цели 2! Сякаш вчера се роди. Още си пазя смс-а от Емка от 29.11.2005. Скоро го четох дори. 3,200 кг, 50 см. Перфектен! И мъничък. И сбръчкан. И ревящ.

А сега голям! И смеещ се. И плачещ. И разнасящ какво ли не оттук натам и оттам насам и напред назад и нагоре надолу. И умен. И запомнящ. И повтарящ. И си е вкъщи!

И вече спинка :-)
Лека нощ, Буболечка! И welcome home!

USA, here I come!

Изпратих ги.
Алекс.
Емка.
Ачето.
Заминават за САЩ днес. Ще пристигнат в Чикаго в ранния следобед, все едно изобщо не са пътували 14 часа... Grandpa ще им се радва толкова много.

А на мен сега така ми липсват. Алекс се смя тази сутрин. Беше щастлив. Закачаше се. Хубавото ми момче! Дано бързо свикне с часовата разлика и тича много-много из Уотърлу. Боже, адски много ще ми липсва. Взеха му няня (одеалцето от Granny) и ата (водата), а той се запаси с останалата част от кифлата за закуска. Обух му обувките, целунах си го, целунах и ма-му и та-тйи (леле, толкова ми се иска да мога да запиша как го казва! Уникален е.) и заминаха. Сега сигурно почти стигат летището, а след 45 минути ще са в самолета.
До Виена ще е лесно.
Обаче после. Усещам как стюардесите ще тичат след Али, а той ще ги гледа начумерено и ще си бръчка нослето (а как яко го прави това!) и ще вика Найн! наляво и надясно :-) Само дано в един момент се кротне и заспи, че не ги виждам Емка и Ачето иначе. Взеха Беъра и Тъбисите, за известно време ще са ОК, Алекс ще е хипнотизиран. Обаче като свършат Беъра и Тъбисите?! Не знам. Гледката през прозореца хич няма да го впечатли. Количките му ще са забавни за кратко. Вече си го представям :-) И честно казано се усмихвам като си го представям. Ще е забавен, викащ, беснеещ и плачещ (в случай, че някой не го е чул). Емка сигурно като разбере, че се усмихвам на подобна представа, ще ми каже, "Ама хайде включи се и ти в представата, а." :-)
Уф, Емко, да не мислиш, че не ми се иска да съм с вас! Ама следващия път. Дори бих обещала, обаче първо ще трябва да се наговорим с Ели, после да се наговорим с Алекс, после с теб и Ачето и после. Абе, много 'после' станаха.

Anyway... Знам, че ще са щастливи там. Знам, че ще си изкарат най-най-хубаво. Защото хората, при които отиват, ги обичат повече от всеки друг. И Ели се е въоръжила с хиляди списъци с места за посещение, неща за виждане, ястия за опитване, игри за научаване. На Али ще му хареса, знам си. На ма-му и та-тйи още повече.
USA, here we come! Хайде, мили мои, have the best of fun! :-)

Surprise!

Тази сутрин се събудих с мисълта за Алекс. Явно подсъзнателно ми липсва много повече отколкото съзнателно. А съзнателното е хипер много. Какво остава за подсъзнателното, не знам...

В четвъртък след писмения държавен отивам у Емката. И ще изненадам Алекс като се събуди следобеда. Дали няма начин да превъртя 5те часа изпит и направо да отида да будя Али?... Това ще ни е последният следобед заедно преди те да отлетят за САЩ. Алекс ще се запознае с granny и grandpa. Най-после. Те нямат търпение. Особено Ели. Мога да се обзаложа, че дори не спи нощем да мисли какво може да направи, за да са още по-щастливи и весели и усмихнати децата й. Супер е тя.

Алекс всъщност се е запознавал вече с нея. Но беше адски мъничък. Един такъв само гледащ насам-натам и чудещ се къде е попаднал. Тогава много спеше. И спеше. И спеше. Така че едва ли си спомня granny. Затова пък сега вече е голям. Запомня бързо и за дълго. Осъзнава някои неща. Сам си обяснява други и то по очарователно точен начин. И въпреки че не може да си каже колко е умен, определено си е умен.

Уф, че ми липсва!

Кой кого ще изненада в четвъртък, Алексус? :-)

За децата

Знам, че нито Емка, нито Алекс биха имали нещо против ако в блогчето на Али сложим линк към "Спаси, дари на..."
Не можем да помогнем особено на дечицата, които имат нужда от помощ, но пък поне това можем да направим.
Така че, от Алекс за всички деца.

А това пък е едно друго нещо, което ако стане, в "Спаси, дари на..." ще постъпят 1000лв.: яицазимитпо лъгуг

Липсваш ми, Буболече!

Чета за държавен изпит и не съм си виждала Алексчето от много дълго. Липсва ми. И ми се играе с него. Ще ми се малко да си почина, а напоследък най-добре си почивам с Алекс и Емка. И ми е най-хубаво с тях.
Така да се изкушавам да си взема почивка и да отида да си ги видя. И да прекараме цял ден заедно. Да пием кафе сутринта. Да лудуваме с Алекс, докато Емка работи на компютъра. Да обядваме заедно. Да сложим Али да спинка и после да го събудим. И да му се радвам на сънените очи. И после пак игра.

Много ми липсва момченцето ми.
Емко, знам, че четеш. Целуни го от мен! За лека нощ. И после за добро утро. И му кажи нали знаеш какво.

На море

Буболечката заминава на море утре. С мама и тати. Там ще са и Леа, Теон, Робин и Джоши (сигурно).
Другата седмица се присъединявам и аз. Слънце, море и много готин надуваем басейн, който прилича на ця-я-ял остров или на оазис, или и на двете.
Леа вече е изгубена за сушата кауза. Отказва да излиза от водата.
Да видим Али. Ако е толкова смел и неуправляем както докато се разхождаме ... не ми се мисли. Ачето ще го "гони" чак до шамандурите най-вероятно. Ще е забавно! Меко казано :)

А иначе, Алекс говори!
Казва "аку" с най-хубавото 'к', което може да бъде изговорено от човек. Ама когато му се наложи да казва "аку", на нас пък ни се налага да запушваме нос :) Рисковете на проговарянето...
Вчера каза и "никак", ама само веднъж. Май беше по-скоро случайно и съвсем неосъзнато. За сметка на това, хич неслучайно и възможно най-осъзнато аз го учих да казва "няма". Кога ли Емка ще вдигне ръце от нас?!...
Малко по малко думичките в речника му стават все повече. И са трудни. Имат 'к' в себе си. Той май и 'р' каза. Ама пак неосъзнато.
На първия език проговори. Сега е време да проговаря на втория ;) Мисля, че няма да е трудно. Никак.

Следващи думи в речника на Алекс:
море
вода
пясък
Catch me if you can ... :)

Home Alone

Днес Емка и Ачето се прибират вкъщи при малкото си момче.
Той все още не знае кой ще го събуди следобед. Дори не подозира.

А на мен ще ми е някак неестествено утре сутринта да не чуя гласчето му по бейбифона. Тъкмо взех да свиквам със ставането рано. С виковете му (той по принцип се буди към 7 и нещо, ама мен нали ме мързи, излежавам се до 8 и нещо), защото му писва да чака някой да го измъкне от легълцето му най-после (!)
Ще ми липсва денят с него - уж имаме режим, който спазваме, и този режим се повтаря всеки ден, а на човек хич не му омръзва. Защо ли? Ами защото реакциите на Алекс са различни всеки ден. Веднъж е съсредоточен в това, което прави, каквото и да е то, следващия път се смее и прави пакости, след това пък е начумерен и в очичките ми току да се появят сълзи. И така - денят ни се определя от настроението му :)

Хубаво е с малко създание. Изморява те по толкова готин начин! Смееш се с него, правиш се, че му се сърдиш, когато е направил беля, мъчно ти е, когато му се доплаче, спиш заедно с него следобед, пеете заедно, танцувате заедно - правиш всичко, за да е щастлив. И така и на теб ти е щастливо.
Сигурно е така с всяко малко същество, ама се радвам, че малкото същество, с което аз прекарах тази седмица, а и последните година и 9 месеца (и следващите много седмици и месеци, и години, I hope), е именно Алекс.

Сега отивам да поиграя малко с него.

(Фотоапаратът се напълни със снимки - няма да качвам всички, но част от тях определено ще нарисуват и дигитално седмицата ни home alone.)

Home Alone

Днес по телефона ни се обади баба Ели. Много говорихме с нея - всъщност аз говорих с нея, тя с мен, тя с Алекс, но не и Алекс с нея. Днес той бойкотира всички и всичко.

Не пожела да спи следобед.
Беше сърдит на разходката.
Не продума дума на баба си.
Изсипа си обяда.

Обаче е щастлив. Усмихва се. Мисля, че ще легне рано. Мисля, че е изтощен. От липсата на сън. От горещината. От виковете си - докато аз съм в спалнята, той отива в детската и започва да вика колкото глас има :) Опитах се да му обясня, че чувам и ако тихичко ме повика, ама не. Не ще и да чуе.

Днес в парка се запознахме с едно момиченце - Криси, на 3 годинки. Криси не откъсна поглед от Алекс. А той - нито веднъж не я удостои с усмивка. Беше намръщен (може би защото си говорих с нея, а не с него) и тихичко си хапваше солети, опитвайки се да ни покаже, че хич не му пука. Криси по едно време ме погледна и ме попита, "Той защо е тъжен?"
А Алекс просто беше начумерен. И безкомпромисен - "Какво ще й се усмихвам?! Щом не искам, не искам!"

Хич не обича правила. И норми. И виж-колко-слуша-онова-момченце-kind-of-stuff.
Само така, Буболечка моя! Само така :)

Сега изчезваме. Отиваме на разходка пак. Яли сме и двамата, така че не ни търсете. О! И ще минем да видим Арлина и Верчето преди да поемем към парка.

Home Alone

Тъкмо се прибрахме от разходка. Днес навън времето е страхотно. Духа хладен вятър и не е толкова горещо.
Алекс си умря от кеф вятърът да издухва шапката му :) Ходихме чак до Народната библиотека, после в Докторската градинка. Той беше адски сериозен през цялото време. Седна до мен и заедно наблюдавахме хората, гълъбите, играчките на децата, всичко. Пием вода, гледаме и си говорим (как си говорим, не питайте).

Днес програмата ни е много нагъсто. Чака ни още едно излизане довечера. Ще вземем максималното от хладното на деня. Така сме се разбрали. Освен това се предполага, че и двамата ще спим следобед. Сутринта Али реши, че му се пее в 5! Така е, като не вървим по план и си лягаме рано...

(сега тича около мен с една зелена топка и по паммерс)

Вчера закусвахме с Иван - някои ядоха мекици, други кроасани, кой каквото свари. И ходихме на разходка. И се гонихме. И се снимахме. И се смяхме.
Дните с малката Буболечка минават толкова неусетно и са толкова щастливи! Нали знаете колко 'обичам' да ставам рано. Е, сега дори не ми прави впечатление. Защото влизам към 8 в стаята на Али и през решетките на легълцето му се подават една огромна усмивка и две святкащи очи. Подава ми празното си шише и казва 'Баво!' Изпил е всичката вода.
Закусваме заедно и не ни търсете. Безгрижни, смеещи се, хванати за ръце тръгваме на разходка. И така всеки ден.
Емка му липсва като че ли. От време на време казва 'мама'. Сякаш сутрин като излезе от стаята си, очаква да я види на вратата. Поне такова усещане имам.
Ще му се да е по-висок. Все намира на какво да стъпи, за да стига това, което иначе не успява. Сега, например, е върху гърнето си и се опитва да гледа през прозореца :) Грандиозни идеи му хрумват. Само едно дете би се сетило.
Чудя се защо на всеки му се иска понякога да е дете....

Отиваме да обядваме сега. Аз лично съм гладна. А имайки предвид, че Алекс ми донесе купичките с храната си, явно и той е :)

Home Alone

Алекс вече спинка. Измори се. Ходихме на разходка. Тича толкова много. Смя се още повече. Взехме си четири кубчета, за да си играем с тях - той взе три жълти, аз - едно синьо. И не спряхме да ги хвърляме в парка. Хвърляме, взимаме от земята, хвърляме, взимаме от земята, хвърляме... Така и не му омръзна.
Гонихме се - аз него, той мен и пак.
Снимахме се, красив е!
Като отивахме към парка, срещнахме една двойка. Говореха си нещо. Когато се приближихме, момичето млъкна и се загледа в Алекс. Като ни задминаха, тя попита приятеля си, "Видя ли го? Беше много красив! И имаше кърпа на вратлето."
А на мен ми стана супер готино!

Алекс целува много вече, адски много. И хапе докато целува. Всеки път щом го стигнех, докато се гонехме, той ме гушваше и ме целуваше по бузата. Отваря широко уста, хваща ми главата и бам! - ухапана :)

Слънцето ми - каза Верчето, докато се радвахме на Арлина.
Да, слънце ми е той :)
А сега спи. Изпи си млякото (ама че готино мирише това Фризо!) Лапна си палеца. Цункахме се за Good night! и voila... До утре, когато ще се събуди с усмивка, ще закусваме с Иван, може и на разходка да отидем.

Отгоре на всичко Алекс вече казва Теди. Не Теде както доскоро, а Теди :) Може и да не влага това, което аз влагам, казвайки Алекс, но е страхотно да чувам името си, казано от него. Наистина.
Знам, че ще го видя само след няколко часа, а вече ми липсва. Липсва ми смехът му. И умората след като сме се гонили, след като сме се опитвали да се нахраним, след като сме се преобували, след като сме се къпали.
Голямо щастие е той, най-голямото. Мисля, че Емка знае колко много го обичам. Мисля, че и той знае. Или поне усеща. Защото ми се радва. И ме прегръща. И ме целува. И ме хваща за ръка. И казва името ми.

И, btw, движим се по план - Али си легна късно, май и аз така ще направя. Аз пих бира, той - мляко. Само дискотеката забравихме, ама утре...
До утре, Буболечка моя! Спи спокойно и сънувай само хубави неща. And don't let the bad bugs bite!

(Снимки ще кача едва другата седмица, защото си забравих кабела вкъщи. Пфу!)

Home Alone

От днес с Алекс сме home alone - цяла една седмица. Няма да има родители вкъщи, изпратихме ги далеч. А нали се сещате какъв купон е, когато децата са сами.
Ще стоим будни до късно - е, късно-късно - Алекс до към 9.30/10.00 (ама това е тайна), а пък аз докато ми се доспи.
Ще си правим шумни дискотеки - основно детски, макар че Али е сериозен музикален фен (да се разбира - върти се на всякаква готина музика).
Ще пием бира ... и мляко, и сок, и вода.
Ще ядем каквото искаме, основно детска кухня (yummy!).
Ще хайманосваме вечер (можете да ни намерите в Докторската градинка или в Заимов, или някъде по улиците).
Така де, с десет думи - ще се справим страхотно и ще ни е супер забавно!

Let the adventure begin now! :)

A Life's Story III

Лятото бях на езиков курс в Дания.
Един ден получих смс от Емка. Спомням си точно къде бях, спомням си как реагирах.
Бях в Копенхаген, на sightseeing, сама. Бях тръгнала към Kongelige Bibliotek (най-любимото ми място там). Отпред има едни пейки. Точно когато минавах покрай тях, получих смс-а. Кофти, че не си го пазя. Алекс беше спечелил първия си конкурс. На списание 'Моето бебе' - Лакомник на месеца. Леле, колко щастлива бях! Седнах на една от пейките и сигурно съм препрочитала смс-а поне 7-8 пъти. Алекс в списание! Май тогава не знаех коя снимка е изпратила Емка. Видях я като се прибрах и си получих брой 41 на 'Моето бебе'.
Всъщност това не е единствената публикувана снимка в списанието. Другата не участва в конкурс. Просто е хубава. Алекс е хубав на нея. Красив. Мъничък. С шапка. Важен. Как да не я публикуват! Оттогава не е участвал в конкурси. Но просто не можем да изберем снимки. Толкова са много. И различни. И на всичките е Алекс.
Аз лично бих изпратила всички снимки в наличност. Ако няма достатъчно конкурси, ще настоявам да направят. Специално за малката ми Буболечка.

Уж пишех разказ за това, което се е случвало на Алекс и нас преди създаването на блога, а май пропуснах важни моменти. Пропуснах момента, в който Али започна да се обръща по корем. Не си спомням на колко месеца беше, но беше уникално забавен. Главата му тежеше и едно обръщане му костваше хиляди усилия. Засилваше се, помагаше си с една ръка, обаче все забравяше за съществуването на другата и тя или проваляше опита за обръщане, или се оказваше не където трябва. Трудна работа си е да лежиш по коремче!
Още по-трудно беше да свикне да седи. Като гледам снимките, горе-долу на седем месеца е започнал да се крепи самичък. Без възглавници и всякакви там други неудобни неща, които уж са за негово удобство. И него отвреме на време го хващаше мързелът и просто се отпускаше на дивана. Какво пък? Никой за никъде не бърза. Ама си е радост да го видиш сам да седи! Без проблем да се навежда или да се върти на столчето си! Много е хубаво. Много е хубаво Алекс да расте, а ние да сме около него и да ни подарява всяка своя първа стъпка...

Целувам те!

Алекс няма навика да показва чувства. Мъж е все пак. Обича да е сериозен. Намръщен дори. Когато върши нещо в стаята си, се вглъбява толкова, че нито едно мускулче на лицето му не помръдва. С огромно усърдие пренарежда кубчетата си, пуска количките по пистата, нарежда животните в дървената ферма и само отвреме навреме си казва нещо. Понякога забравя, че сме в стаята при него. Минава покрай нас без и за миг да се отклони от плана, който е в главата му.
Има дни обаче, и те стават все по-често явление, когато Алекс ни пуска в света си. Взима някое гумено човече от кошарката, тихичко се приближава до Емка и сяда в скута й. Нищо не казва. Все едно това е най-естественото нещо, което едно малко момче прави, когато в стаята му, до легълцето е седнала мама. При мен също идва, не сяда, а ми подава рибата с механизъм, която се навива и опашката и започва шумно да шава. Поглежда ме, усмихва се, смее се и продължава с изпълнението на плана. Хубаво е да си част от играта на Алекс.

Още по-хубаво е, когато той реши да целува. Не целува всеки. Емка. Леа. И мен целува.
Леа целува съвсем нежно и лекичко, по бузата. И то когато той реши.
Емка целува много. Обхваща лицето й с ръчички и си заравя главичката в нея. Целувките му са едни мокри и бебешки.
И мен целува така. Понякога лицето му се приближава толкова, че мога да видя всеки цвят в очите му. Нослето му е като топче. Почти се удря в мен. Целува веднъж, два пъти, три пъти. Много.
Вчера пак ме целуна. Засякохме се на стълбите в блока. Те се качваха, хванати за ръка, а аз слизах, за да ги посрещна. Алекс ми се усмихна. Наведох се, за да го цункам, а всъщност той ме изпревари. После го носих до горе, а Емка ни разконспирира, "А-а-а, вдигаш го, за да те целуне! Разбрах аз!"
Ами така де, какво по-вълшебно от една целувка на Алекс?!

A Life's Story II

И така, момчето се прибра вкъщи. И започна да расте. Промени ежедневието на големите хора около себе си. Нощта им се превърна в ден. Денят си остана ден. Не го виждах често, но всеки път щом му погледнех очите и пръстчетата, и косичката, и ритащите крачета, и спящата физиономия, и красивия Harry Potter-белег на челото му, ми ставаше толкова, ама толкова хубаво! Откакто се е родил си мисля какво чудо е всъщност. Как без дори да съзнава дарява щастие. Никога не съм се замисляла над това, защото винаги съм възприемала света около себе си от гледната точка на детето, никога от гледната точка на родителите. Сега имам възможност да усетя Емка и начина, по който тя възприема света, след като роди син. Не е същото като да усещам мама и нейния начин да приема света, защото с Емка заедно поглъщаме детството на Алекс. В живота на Алекс съм от първия му ден. Научих се да го гушкам като придържам главичката му. Научих по колко кърма колко пъти в денонощието трябва да поема, научих се да му сменям памперсите, да го обличам в зависимост от времето навън, да давам всичко за него, да мисля първо за него и после за всички останали. Не е същото и като да мисля първо за сестра си и после за себе си. Макар че Алекс си ми е моето малко братче. Но е и моето малко момче. И моето малко слънце. И синът на Емка. И едно приказно човече, което толкова много обичам.
И понеже Майа предпочита да гледа снимки, а не да чете постовете, а и предполагам за всеки, който разглежда блога (като изключим семейството на Алекс), много по-интересни ще са именно снимките, ето малко от първите месеци на Буболечката:

A Life's Story I

(Утре пак имам изпит, последния за следващите 2 месеца и 16 дни. Пия кафе, уж помага на човек да се събуди. Не съм виждала Али от петък. В неделя са били на разходка по мъжки - татко и син.
Мисля, че преди да се оградя с всевъзможни листи, съдържащи разни стилистични главоблъсканици, мога да започна разказа си за моето малко момче.)

Момченце или момиченце? Бяхме в офиса, си спомням. Емка със съвсем леко загатнато коремче, Маринка и аз. Предстоеше първият видеозон. Предположения:
Маринка - момиченце ще е.
Емка - май и тя клонеше към момиченце.
Аз - момченце ще е. Бях убедена.
Видеозонът мина. Емка дойде в офиса с репликата, "Теди, предположенията ти излязоха грешни." Как пък бяха видяли момиченце, не ми е ясно. Толкова са и гледали... Момченце щеше да е, знаех си аз. Вторият, а и всичките следващи видеозони се оказаха съюзници. Момченце си беше, с всичките му там атрибути. Растящ, ритащ, слущащ класическа музика, имащ име още преди да се появи на бял свят. И променящ света на всички около себе си.
За първи път го видях на видеозона от юли. Видях му крачетата, ръчичките с по пет пръстчета, едни такива съвсем мънички. Видях го да си потърква оченцето с една ръчичка. И премляскваше така, сякаш суче. И имаше огромна глава. И огромно коремче. Всичко си му беше на мястото. И сърчицето му туптеше. Едно съвсем мъничко създание.

Роди се на 29.11.2005. Рано сутринта. И без проблем. Хубав и набръчкан. Леко недоволен от факта, че му се налага да си променя средата на живот. Висок и слаб. С тъмна коса. Със сънени очи. Прелестен.
На четвъртия ден го изписаха от болницата. Беше пораснал достатъчно, за да се прибере вкъщи заедно с мама, тати и баба. И от време на време да плаче с най-силния глас, на който е способен. А през останалите 25 от всичките 24 часа в денонощието да спи като малко ангелче с бяла шапка и с топчесто чипо носле.
Моят малък Алекс.

(Сега отивам да уча, а разказа ще продължа следващия път.)

Вчера

Вчера прекарах следобеда с Алекс. Най-после го видях с новата прическа.
Толкова много ми се иска да мога да го опиша точно така, както аз го виждам и усещам, ама няма да ми стигнат думите.
Променен е.
Красив е, толкова колкото беше преди 25.06 (заветната битка между ножиците и къдриците) и няколко пъти повече.
По-голям е.
По-сериозен.
Косичката му е по-руса, странно защо, при положение, че в корените се предполага, че е по-тъмна.
Очите си не можах да отделя от него. Нито съм пристрастна (само мъничко), нито пък си хваля 'нашето' (само мъничко) - той е невероятно красив. И ще става все по-.
Маринка не го беше виждала с къдриците. Така и не успя, де. Обаче честно казано, видя най-хубавия Алекс. Той си има нова бяла блузка от нея и зайче, което аз му приватизирах.
Сори, че няма още снимки на Али с новата коса, но ние и без снимки си му се радваме. А и не на снимка го гушкаме, целуваме и рошим (това последното аз лично го правя). Ще кача снимки, обещавам.

Вчера Алекс ме целуна. Много е нежен. И любвеобилен.
И ме оскуба. Няколко пъти. Божке, как стиска това дете!

Eh-oh! Welcome to the Blue House!

Много го обичам този Беър! Макар че Алекс определено предпочита Телетъбис...
Представете си го само - тича из апартамента, носи си шишето с вода или сок, мъкне огро-о-омна зелена топка и в един момент се озовава в спалнята. Чул е бебето от Телетъбис, което всъщност е слънце, или обратно - слънцето, което е бебе. Така започват тъбисите, с едно смеещо се хлапе. И след това Тинки-Уинки, Дипси, Ла Ла и Поу. А очите на Алекс са широко ококорени, цялото му внимание е съсредоточено в екрана на компютъра, целият му свят е там. Оставя си внимателно шишето на леглото, покатерва се до него, сяда удобно и край - по никакъв начин не можеш да стигнеш до него. Целият сияе! Радва се на зайчетата. А аз как ли не се опитвах да го науча да казва зай-че. Е не, не ще. Ама пък гледайки френските тъбиси, се е научил да казва Au revoir!. По негов си начин, де. Емка е щастлива :)

Dipsy watching rabbits. Dipsy watching... Дори Ачето знае наизуст репликите! Супер сладко е да видиш как един мно-о-ого висок татко и едно много малко момче са клекнали един до друг до клетката на зайче и мъничко пръстче се опитва да докосне нослето на животинчето. Ама собственикът на това пръстче не иска да каже 'зай-че' и това си е! А съм убедена, че знае точно къде в тъбисите се появяват дългоухчовците.
Нищо де, ще продължавам да си повтарям 'зай-че' и в един момент Алекс или ще ми запуши устата, или ще е принуден да го каже.

А Беърът - това е най-великото детско филмче. Научава малчовците на какво ли не. Алекс обича и него, но по-бързо се изморява. Тъбисите ги гледа с часове. Беъра гледам аз с часове. Сигурно в скоро време ще се караме кой какво да гледа... И после ще се гушваме и ще гледаме всичко.
Аз защо почнах да пиша това? Защото се сетих, че в Беъра има една много хубава good-night-песен и понеже ще лягам, си я пуснах. Знам, че Алекс би предпочел да заспи с Ла Ла и компания, но той така или иначе отдавна е прегърнал бялото си одеялце и сънува 'зай-чета'. Али, ще си пусна Беъра и лягам. Лека нощ, Буболече and don't let the bad bugs bite!

Нов Алекс :)

През последните няколко дни всичко около Алекс е по старому.
Горещо му е и се разхожда голичък, само по блузка. Вече не ходи с памперс, а с гащички, като голям мъж! Много е сладък, но се напишква и хич не му пука. Какво пък, тъкмо се разхлажда... Той определено е над тези неща. А и в крайна сметка сам пуска пералнята (без да осъзнава, че го прави, но това не е релевантно в случая), обожава да седи в банята (което улеснява къпането му...евентуално) и гардеробчето му прогресивно се пълни с нови гащички. Аз лично съм ЗА захвърлянето на памперсите в такъв случай.
Та, както казах, нищо ново около Алекс. С едно изключение!




















Няма му ги къдриците вече. Нито една не остана. Красив е с тях. Без тях също толкова. Изглежда по-голям, по-сериозен, по-мъж. Едва ли му е по-малко горещо, защото косата му е гъста така или иначе, но промяната беше наложителна. Утре ще го видя с новата прическа. Нямам търпение. Ще е като ново момче, а ще е същият Алекс. Нали ви казвам, всичко около него е по старому.
Вчера ми беше мъчно за къдриците. Днес вече не. Те пак ще пораснат. Няма спасение ;)

И как...

Утре моето малко момче става точно на една годинка и 7 месеца, а аз имам изпит по Теория на превода (нещо съвсем безинтересно за мен, а и за повечето, може би всичките ми колеги). Тъй като отдавна спрях да чета от учебника на Едуин Генцлер, а Алекс ми липсва, реших да направя блог на двама ни. Не че съм много наясно какво точно ще съдържа това нещо, ама може пък и да се получи.

Идеята е добра и щеше да е още по-добра ако беше осъществена още преди година и седем месеца, но уви, тогава явно всички сме били толкова безпаметно щастливи от появата на Алекс, че на никого не е хрумнала. Макар че Емка ( за тези, които не са наясно, това е сладката майка на Алекс) се сети да направи сайт на Буболечо (така му викам аз), даже мейл си има детето. Ама за блог така и не се сетихме. Нищо де, не е късно. Не сме пропуснали кой знае колко, освен може би първа стъпка, първо зъбче, първа дума, първа прегръдка, първо пращане на целувка, разни първи неща, за които постепенно ще разкажа. А и ние на практика не сме ги изпуснали, защото колкото и очаквано неочаквани да са били всичките, Емка и Ачето (това пък е сладкият татко на Алекс) винаги са били до момчето си в онези най-щастливи моменти, когато бебчето изведнъж вече не е бебче, а малко човече, което започва да разбира и да бъде разбирано. Та и аз покрай тях.
Каква съм аз на Алекс?
Ами аз съм Теди на Алекс. И много го обичам. Той мен също. Не си измислям. Показва ми го почти всеки път щом се видим (от известно време насам). Вече ме прегръща, когато си тръгвам. Усмихва ми се. Протяга ръчички към мен. Прави боц и ме гони. Хваща ме за ръка, когато иска да ми покаже нещо. С него сме голям екип. Само 'дето още не ми говори, но пък и за това има време. Само баба му разбира какво казва. Те двамата си говорят по телефона, защото тя е далеч-далеч.

Така де, стига толкова обяснения.
Този блог ще е за Алекс. И май за всички около него, които всеки ден си дават сметка колко щастливи са, че могат да го гледат как расте. И как се смее. И как писка, когато не е на кеф. И как тича с балон в ръка. И как се храни сам, почти без да се изцапа. И как гледа Teletubbies като хипнотизиран :-D И как...