Home Alone

Днес Емка и Ачето се прибират вкъщи при малкото си момче.
Той все още не знае кой ще го събуди следобед. Дори не подозира.

А на мен ще ми е някак неестествено утре сутринта да не чуя гласчето му по бейбифона. Тъкмо взех да свиквам със ставането рано. С виковете му (той по принцип се буди към 7 и нещо, ама мен нали ме мързи, излежавам се до 8 и нещо), защото му писва да чака някой да го измъкне от легълцето му най-после (!)
Ще ми липсва денят с него - уж имаме режим, който спазваме, и този режим се повтаря всеки ден, а на човек хич не му омръзва. Защо ли? Ами защото реакциите на Алекс са различни всеки ден. Веднъж е съсредоточен в това, което прави, каквото и да е то, следващия път се смее и прави пакости, след това пък е начумерен и в очичките ми току да се появят сълзи. И така - денят ни се определя от настроението му :)

Хубаво е с малко създание. Изморява те по толкова готин начин! Смееш се с него, правиш се, че му се сърдиш, когато е направил беля, мъчно ти е, когато му се доплаче, спиш заедно с него следобед, пеете заедно, танцувате заедно - правиш всичко, за да е щастлив. И така и на теб ти е щастливо.
Сигурно е така с всяко малко същество, ама се радвам, че малкото същество, с което аз прекарах тази седмица, а и последните година и 9 месеца (и следващите много седмици и месеци, и години, I hope), е именно Алекс.

Сега отивам да поиграя малко с него.

(Фотоапаратът се напълни със снимки - няма да качвам всички, но част от тях определено ще нарисуват и дигитално седмицата ни home alone.)

Home Alone

Днес по телефона ни се обади баба Ели. Много говорихме с нея - всъщност аз говорих с нея, тя с мен, тя с Алекс, но не и Алекс с нея. Днес той бойкотира всички и всичко.

Не пожела да спи следобед.
Беше сърдит на разходката.
Не продума дума на баба си.
Изсипа си обяда.

Обаче е щастлив. Усмихва се. Мисля, че ще легне рано. Мисля, че е изтощен. От липсата на сън. От горещината. От виковете си - докато аз съм в спалнята, той отива в детската и започва да вика колкото глас има :) Опитах се да му обясня, че чувам и ако тихичко ме повика, ама не. Не ще и да чуе.

Днес в парка се запознахме с едно момиченце - Криси, на 3 годинки. Криси не откъсна поглед от Алекс. А той - нито веднъж не я удостои с усмивка. Беше намръщен (може би защото си говорих с нея, а не с него) и тихичко си хапваше солети, опитвайки се да ни покаже, че хич не му пука. Криси по едно време ме погледна и ме попита, "Той защо е тъжен?"
А Алекс просто беше начумерен. И безкомпромисен - "Какво ще й се усмихвам?! Щом не искам, не искам!"

Хич не обича правила. И норми. И виж-колко-слуша-онова-момченце-kind-of-stuff.
Само така, Буболечка моя! Само така :)

Сега изчезваме. Отиваме на разходка пак. Яли сме и двамата, така че не ни търсете. О! И ще минем да видим Арлина и Верчето преди да поемем към парка.

Home Alone

Тъкмо се прибрахме от разходка. Днес навън времето е страхотно. Духа хладен вятър и не е толкова горещо.
Алекс си умря от кеф вятърът да издухва шапката му :) Ходихме чак до Народната библиотека, после в Докторската градинка. Той беше адски сериозен през цялото време. Седна до мен и заедно наблюдавахме хората, гълъбите, играчките на децата, всичко. Пием вода, гледаме и си говорим (как си говорим, не питайте).

Днес програмата ни е много нагъсто. Чака ни още едно излизане довечера. Ще вземем максималното от хладното на деня. Така сме се разбрали. Освен това се предполага, че и двамата ще спим следобед. Сутринта Али реши, че му се пее в 5! Така е, като не вървим по план и си лягаме рано...

(сега тича около мен с една зелена топка и по паммерс)

Вчера закусвахме с Иван - някои ядоха мекици, други кроасани, кой каквото свари. И ходихме на разходка. И се гонихме. И се снимахме. И се смяхме.
Дните с малката Буболечка минават толкова неусетно и са толкова щастливи! Нали знаете колко 'обичам' да ставам рано. Е, сега дори не ми прави впечатление. Защото влизам към 8 в стаята на Али и през решетките на легълцето му се подават една огромна усмивка и две святкащи очи. Подава ми празното си шише и казва 'Баво!' Изпил е всичката вода.
Закусваме заедно и не ни търсете. Безгрижни, смеещи се, хванати за ръце тръгваме на разходка. И така всеки ден.
Емка му липсва като че ли. От време на време казва 'мама'. Сякаш сутрин като излезе от стаята си, очаква да я види на вратата. Поне такова усещане имам.
Ще му се да е по-висок. Все намира на какво да стъпи, за да стига това, което иначе не успява. Сега, например, е върху гърнето си и се опитва да гледа през прозореца :) Грандиозни идеи му хрумват. Само едно дете би се сетило.
Чудя се защо на всеки му се иска понякога да е дете....

Отиваме да обядваме сега. Аз лично съм гладна. А имайки предвид, че Алекс ми донесе купичките с храната си, явно и той е :)

Home Alone

Алекс вече спинка. Измори се. Ходихме на разходка. Тича толкова много. Смя се още повече. Взехме си четири кубчета, за да си играем с тях - той взе три жълти, аз - едно синьо. И не спряхме да ги хвърляме в парка. Хвърляме, взимаме от земята, хвърляме, взимаме от земята, хвърляме... Така и не му омръзна.
Гонихме се - аз него, той мен и пак.
Снимахме се, красив е!
Като отивахме към парка, срещнахме една двойка. Говореха си нещо. Когато се приближихме, момичето млъкна и се загледа в Алекс. Като ни задминаха, тя попита приятеля си, "Видя ли го? Беше много красив! И имаше кърпа на вратлето."
А на мен ми стана супер готино!

Алекс целува много вече, адски много. И хапе докато целува. Всеки път щом го стигнех, докато се гонехме, той ме гушваше и ме целуваше по бузата. Отваря широко уста, хваща ми главата и бам! - ухапана :)

Слънцето ми - каза Верчето, докато се радвахме на Арлина.
Да, слънце ми е той :)
А сега спи. Изпи си млякото (ама че готино мирише това Фризо!) Лапна си палеца. Цункахме се за Good night! и voila... До утре, когато ще се събуди с усмивка, ще закусваме с Иван, може и на разходка да отидем.

Отгоре на всичко Алекс вече казва Теди. Не Теде както доскоро, а Теди :) Може и да не влага това, което аз влагам, казвайки Алекс, но е страхотно да чувам името си, казано от него. Наистина.
Знам, че ще го видя само след няколко часа, а вече ми липсва. Липсва ми смехът му. И умората след като сме се гонили, след като сме се опитвали да се нахраним, след като сме се преобували, след като сме се къпали.
Голямо щастие е той, най-голямото. Мисля, че Емка знае колко много го обичам. Мисля, че и той знае. Или поне усеща. Защото ми се радва. И ме прегръща. И ме целува. И ме хваща за ръка. И казва името ми.

И, btw, движим се по план - Али си легна късно, май и аз така ще направя. Аз пих бира, той - мляко. Само дискотеката забравихме, ама утре...
До утре, Буболечка моя! Спи спокойно и сънувай само хубави неща. And don't let the bad bugs bite!

(Снимки ще кача едва другата седмица, защото си забравих кабела вкъщи. Пфу!)

Home Alone

От днес с Алекс сме home alone - цяла една седмица. Няма да има родители вкъщи, изпратихме ги далеч. А нали се сещате какъв купон е, когато децата са сами.
Ще стоим будни до късно - е, късно-късно - Алекс до към 9.30/10.00 (ама това е тайна), а пък аз докато ми се доспи.
Ще си правим шумни дискотеки - основно детски, макар че Али е сериозен музикален фен (да се разбира - върти се на всякаква готина музика).
Ще пием бира ... и мляко, и сок, и вода.
Ще ядем каквото искаме, основно детска кухня (yummy!).
Ще хайманосваме вечер (можете да ни намерите в Докторската градинка или в Заимов, или някъде по улиците).
Така де, с десет думи - ще се справим страхотно и ще ни е супер забавно!

Let the adventure begin now! :)

A Life's Story III

Лятото бях на езиков курс в Дания.
Един ден получих смс от Емка. Спомням си точно къде бях, спомням си как реагирах.
Бях в Копенхаген, на sightseeing, сама. Бях тръгнала към Kongelige Bibliotek (най-любимото ми място там). Отпред има едни пейки. Точно когато минавах покрай тях, получих смс-а. Кофти, че не си го пазя. Алекс беше спечелил първия си конкурс. На списание 'Моето бебе' - Лакомник на месеца. Леле, колко щастлива бях! Седнах на една от пейките и сигурно съм препрочитала смс-а поне 7-8 пъти. Алекс в списание! Май тогава не знаех коя снимка е изпратила Емка. Видях я като се прибрах и си получих брой 41 на 'Моето бебе'.
Всъщност това не е единствената публикувана снимка в списанието. Другата не участва в конкурс. Просто е хубава. Алекс е хубав на нея. Красив. Мъничък. С шапка. Важен. Как да не я публикуват! Оттогава не е участвал в конкурси. Но просто не можем да изберем снимки. Толкова са много. И различни. И на всичките е Алекс.
Аз лично бих изпратила всички снимки в наличност. Ако няма достатъчно конкурси, ще настоявам да направят. Специално за малката ми Буболечка.

Уж пишех разказ за това, което се е случвало на Алекс и нас преди създаването на блога, а май пропуснах важни моменти. Пропуснах момента, в който Али започна да се обръща по корем. Не си спомням на колко месеца беше, но беше уникално забавен. Главата му тежеше и едно обръщане му костваше хиляди усилия. Засилваше се, помагаше си с една ръка, обаче все забравяше за съществуването на другата и тя или проваляше опита за обръщане, или се оказваше не където трябва. Трудна работа си е да лежиш по коремче!
Още по-трудно беше да свикне да седи. Като гледам снимките, горе-долу на седем месеца е започнал да се крепи самичък. Без възглавници и всякакви там други неудобни неща, които уж са за негово удобство. И него отвреме на време го хващаше мързелът и просто се отпускаше на дивана. Какво пък? Никой за никъде не бърза. Ама си е радост да го видиш сам да седи! Без проблем да се навежда или да се върти на столчето си! Много е хубаво. Много е хубаво Алекс да расте, а ние да сме около него и да ни подарява всяка своя първа стъпка...

Целувам те!

Алекс няма навика да показва чувства. Мъж е все пак. Обича да е сериозен. Намръщен дори. Когато върши нещо в стаята си, се вглъбява толкова, че нито едно мускулче на лицето му не помръдва. С огромно усърдие пренарежда кубчетата си, пуска количките по пистата, нарежда животните в дървената ферма и само отвреме навреме си казва нещо. Понякога забравя, че сме в стаята при него. Минава покрай нас без и за миг да се отклони от плана, който е в главата му.
Има дни обаче, и те стават все по-често явление, когато Алекс ни пуска в света си. Взима някое гумено човече от кошарката, тихичко се приближава до Емка и сяда в скута й. Нищо не казва. Все едно това е най-естественото нещо, което едно малко момче прави, когато в стаята му, до легълцето е седнала мама. При мен също идва, не сяда, а ми подава рибата с механизъм, която се навива и опашката и започва шумно да шава. Поглежда ме, усмихва се, смее се и продължава с изпълнението на плана. Хубаво е да си част от играта на Алекс.

Още по-хубаво е, когато той реши да целува. Не целува всеки. Емка. Леа. И мен целува.
Леа целува съвсем нежно и лекичко, по бузата. И то когато той реши.
Емка целува много. Обхваща лицето й с ръчички и си заравя главичката в нея. Целувките му са едни мокри и бебешки.
И мен целува така. Понякога лицето му се приближава толкова, че мога да видя всеки цвят в очите му. Нослето му е като топче. Почти се удря в мен. Целува веднъж, два пъти, три пъти. Много.
Вчера пак ме целуна. Засякохме се на стълбите в блока. Те се качваха, хванати за ръка, а аз слизах, за да ги посрещна. Алекс ми се усмихна. Наведох се, за да го цункам, а всъщност той ме изпревари. После го носих до горе, а Емка ни разконспирира, "А-а-а, вдигаш го, за да те целуне! Разбрах аз!"
Ами така де, какво по-вълшебно от една целувка на Алекс?!

A Life's Story II

И така, момчето се прибра вкъщи. И започна да расте. Промени ежедневието на големите хора около себе си. Нощта им се превърна в ден. Денят си остана ден. Не го виждах често, но всеки път щом му погледнех очите и пръстчетата, и косичката, и ритащите крачета, и спящата физиономия, и красивия Harry Potter-белег на челото му, ми ставаше толкова, ама толкова хубаво! Откакто се е родил си мисля какво чудо е всъщност. Как без дори да съзнава дарява щастие. Никога не съм се замисляла над това, защото винаги съм възприемала света около себе си от гледната точка на детето, никога от гледната точка на родителите. Сега имам възможност да усетя Емка и начина, по който тя възприема света, след като роди син. Не е същото като да усещам мама и нейния начин да приема света, защото с Емка заедно поглъщаме детството на Алекс. В живота на Алекс съм от първия му ден. Научих се да го гушкам като придържам главичката му. Научих по колко кърма колко пъти в денонощието трябва да поема, научих се да му сменям памперсите, да го обличам в зависимост от времето навън, да давам всичко за него, да мисля първо за него и после за всички останали. Не е същото и като да мисля първо за сестра си и после за себе си. Макар че Алекс си ми е моето малко братче. Но е и моето малко момче. И моето малко слънце. И синът на Емка. И едно приказно човече, което толкова много обичам.
И понеже Майа предпочита да гледа снимки, а не да чете постовете, а и предполагам за всеки, който разглежда блога (като изключим семейството на Алекс), много по-интересни ще са именно снимките, ето малко от първите месеци на Буболечката:

A Life's Story I

(Утре пак имам изпит, последния за следващите 2 месеца и 16 дни. Пия кафе, уж помага на човек да се събуди. Не съм виждала Али от петък. В неделя са били на разходка по мъжки - татко и син.
Мисля, че преди да се оградя с всевъзможни листи, съдържащи разни стилистични главоблъсканици, мога да започна разказа си за моето малко момче.)

Момченце или момиченце? Бяхме в офиса, си спомням. Емка със съвсем леко загатнато коремче, Маринка и аз. Предстоеше първият видеозон. Предположения:
Маринка - момиченце ще е.
Емка - май и тя клонеше към момиченце.
Аз - момченце ще е. Бях убедена.
Видеозонът мина. Емка дойде в офиса с репликата, "Теди, предположенията ти излязоха грешни." Как пък бяха видяли момиченце, не ми е ясно. Толкова са и гледали... Момченце щеше да е, знаех си аз. Вторият, а и всичките следващи видеозони се оказаха съюзници. Момченце си беше, с всичките му там атрибути. Растящ, ритащ, слущащ класическа музика, имащ име още преди да се появи на бял свят. И променящ света на всички около себе си.
За първи път го видях на видеозона от юли. Видях му крачетата, ръчичките с по пет пръстчета, едни такива съвсем мънички. Видях го да си потърква оченцето с една ръчичка. И премляскваше така, сякаш суче. И имаше огромна глава. И огромно коремче. Всичко си му беше на мястото. И сърчицето му туптеше. Едно съвсем мъничко създание.

Роди се на 29.11.2005. Рано сутринта. И без проблем. Хубав и набръчкан. Леко недоволен от факта, че му се налага да си променя средата на живот. Висок и слаб. С тъмна коса. Със сънени очи. Прелестен.
На четвъртия ден го изписаха от болницата. Беше пораснал достатъчно, за да се прибере вкъщи заедно с мама, тати и баба. И от време на време да плаче с най-силния глас, на който е способен. А през останалите 25 от всичките 24 часа в денонощието да спи като малко ангелче с бяла шапка и с топчесто чипо носле.
Моят малък Алекс.

(Сега отивам да уча, а разказа ще продължа следващия път.)